1

ОБЩА СОБСТВЕНОСТ

Опитът, който беше придобит в това взаимно общение и преживявания, през няколко тежки години и сред благочестиви и трезви хора, може добре да свидетелствува за суетата на това схващане на Платон и на други древни хора, приветствувано от някои хора в по-късни времена, че отнемането на собствеността и въвеждането на обществото в състояние на общо владение ще направи хората щастливи и процъфтяващи; като че ли са по-мъдри от Бога.

Уилиам Брадфорд[1]

Един от най-известните инциденти в американската история, поне в консервативните кръгове, е злощастният експеримент с общия склад в Пилигримската колония през 1621-23. Почти половината от 102-та пътници на Mayflower загинали от студ, болести и глад през първата зима на 1620-21.[2] През януари пожар унищожава общия склад и част от оскъдните им запаси.[3] През есента втори кораб, Fortune, пристига с още 36 крайно бедни заселници. Вече заселилите се в Плимут трябва да се грижат и за тях. Колонистите преминават на половин порцион. Губернаторът Брадфорд предупреждава, че този нов товар ще застраши колонията с глад. През пролетта на 1622 това пророчество се сбъдва.[4]

Общият склад

Може би вторият по известност исторически инцидент на пилигримите след празника на благодарността е злощастният експеримент с общата собственост. Всеки е бил задължен да донася всичко, което произведе, в общия склад и на всяко семейство се е разпределял порцион, изчислен според големината на семейството. Това е класически експеримент с комунистическия принцип, обявен от Карл Маркс: “От всекиго според способностите, всекиму според потребностите!”[5] Той не е успял. Само е увеличил глада. Губернаторът Брадфорд описва в известни подробности в своята история на колонията как младите хора отказват да работят на общите ниви.

Защото се смяташе, че тази общност [на собствеността – G.N.] (където я имаше) довежда много смутове и недоволства и че отнема много работно време, което би могло да се отдели за тяхната собствена полза и утеха. Защото младите хора, които бяха най-способни и пригодени за труд и слугуване, недоволствуваха, че трябва да изразходват своето време и усилия, за да работят за жените и децата на други мъже, без да получават нищо за това. Силният или талантливият нямаше по-големи права в разпределянето на храната или дрехите от онзи, който беше слаб и не беше способен да свърши и една четвърт от работата на другия; това се считаше за несправедливо. Възрастните и уважаваните хора, които бяха принизявани и приравнявани в труд, храна и дрехи с по-неопитните и по-младите, считаха това за недостойно и неуважително към тях. А омъжените жени, които трябваше да слугуват на други мъже, като да им готвят ястия или да им перат дрехите, и т.н., гледаха на това като на някакъв вид робство, нито пък много мъже можеха да приемат това.[6]

По искане на земеделците през 1623 Губернаторът и Съветът решават да последват техния съвет: да възложат на всяко семейство негово собствено парче обработваема земя (според размера на семейството) и да премахнат общия склад. Само инструментите на колонията остават обща собственост и земята не е можела да бъде предавана (поне в началото) по наследство.[7] Хората незабавно се връщат на нивите. Брадфорд пише: “Тогава дойде жътвата и, вместо глад, сега Бог им даде изобилие и нещата се промениха, за радост в много сърца, за което те благословиха Бога. И следствието от конкретната работа на всеки се виждаше добре, защото всички, по един или по друг начин, имаха достатъчно, за да изкарат годината, и някои от по-способните и по-производителните имаха достатъчно, за да спестят и да продадат на другите, така че никаква сериозна нужда или глад няма сред тях и до днес.”[8] По-късно и ограничението срещу предаването на земя на децата е било премахнато.

Наложено решение

Това, което е по-малко известно за този инцидент, е как малката колония въобще стига до това бедствено решение. Истината е, че колонистите никога не са искали да въвеждат система на напълно общо съхранение. Групата британски “авантюристи,” които са издържали избягалите пилигрими в Холандия с пари за път и капитал, са настоявали колонията да бъде част от едно акционерно дружество. Следователно активите на колонията са били активи на компанията, установена във Великобритания, и земеделските произведения е трябвало да бъдат разпределени поравно между членовете на дружеството, колонисти и британци. Губернаторът Брадфорд е бил главният представител на компанията в Нова Англия; затова той е бил принуден да наложи система на общо съхранение.[9]

При първоначалните преговори е било договорено, че печалбите ще бъдат разпределяни между всички членове на дружеството, но колонистите не са се съгласили на споделена собственост върху къщи, градини и друга подобрена земя. Те са били уведомени за тези условия малко преди да отпътуват за Северна Америка и, преди да тръгнат, те изпращат съобщение на търговците авантюристи, че техните представители, които са се съгласили на тези условия, не са били упълномощени да го правят.[10] Но продължаващата им зависимост за ресурси от компанията по време на първата година на съществуването на колонията ги е принудила да се предадат пред условията на компанията.[11]

Историята не свършва през 1623, когато необходимостта принуждава колонистите към действие. През 1627 свадливите британски управители на компанията продават своите дялове на заселниците за 1800 фунта. Заселниците е трябвало да прекарат около десетилетие и половина в изплащането на своя дълг и понякога е трябвало да отлагат изплащането, за което е трябвало да плащат неустойки на нива от 30 до 50 процента. Въпреки това те постоянствуват в това и в крайна сметка изплащат дълга през 1642.

През 1627, малко след като британските управители продават своите дялове, Губернаторът Брадфорд надзирава разпределянето на активите на колонията между заселниците. Първо, те разпределят добитъка. Имало е съвсем малко животни, така че 156-те души (по-малко от 40 семейства) са били разделени на 12 дружества; всяко дружество получава една крава и две кози. През януари 1628 бива разделена земята, този път чрез хвърляне на жребий. Оплакванията за неравното разпределение на жилищата са били предотвратени чрез изискването онези, които са получили по-добри жилища, да извършат изравнително плащане към другите, които са получили по-лошо жилище. Мирът е бил запазен.

Имало е едно решение, обаче, което се е оказало скъпоструващо. Пасището е било недостатъчно, затова то остава обща собственост. Нещо повече, риболовът, ловът и водата остават “открити” за всички заселници.[12] Пилигримите имат същите проблеми с управлението на тези общи собствености, през които и техните съседи, пуританите, преминават. Едва след 1675, когато общите имоти в цяла Нова Англия биват постепенно разпределени сред семействата във всеки град, тези проблеми биват преодолени.

Различни възгледи за собствеността

За да разберем мисленето на заселниците в Нова Англия през първия половин век от тяхното заселване, трябва да осъзнаем, че тези имигранти не са донесли със себе си от Англия някакъв универсално възприет възглед за собственост върху земята. Съществувала е очевидна тенденция група от заселници от един регион в Англия да образуват хомогенни селища в Масачузетс. Английските градове са създали поне три главни системи на собственост върху земята: система на отворени полета, система на затворени полета и обособени градски райони. И трите се появяват и в Нова Англия през първите години.

Системата на отворени полета набляга на общинското управление на земята. Това е системата, която ние обикновено свързваме с думата “средновековен,” макар Средните Векове да са видели много системи на собственост върху земята. Съмнър Чилтън Пауъл описва тези системи в подробности в своето спечелило наградата Пулицър изследване, Puritan Village (Пуританското селище). Системата на отворените полета е “смятала, че предимствата на земята като общинска собственост е трябвало да бъдат достъпни за всички. Никой не е можел да изключи своя съсед от такива необходими неща като добра ливада, или пасище, или гора. И ако някой е извършвал такова изключване или се е опитвал да увеличи големината на своя имот за сметка на своите съседи, всички жители са реагирали незабавно, за да възстановят своите ‘права.’”[13] Няма нужда да казваме, че този подход не е оцелял дълго време в основаването на Нова Англия.

Доста по-различен е бил е обособеният градски район като Бъркхамстед. В началото на седемнадесети век над хиляда акра “са били открити, закупени или търгувани в безброй индивидуални сделки. Ако хората на Бъркхамстед не са правели нещо друго, те са търгували земя.”[14] Легендата за търговеца-янки е основана върху този вид английско наследство. Имало е някои затворени земи, но повечето от фермерите са се придвижвали възможно най-бързо към система на индивидуално управление на стопанството.

Третата система е била комбинация, системата на затворените полета на Източна Англия. “Имало е едно общо пасище, но от всеки фермер се е очаквало да осигури сам за себе си баланса между орна земя и тревна ливада. Той е успявал или се е провалял според своите собствени земеделски способности.”[15] Един от проблемите в един град в Масачузетс като Съдбъри е бил различният произход на неговите жители. Нямало е съгласие по отношение на това къде трябва да бъде центърът на икономическото върховенство. Трябва ли това да бъде индивидуалният фермер? Трябва ли да бъдат избрани от града делегати, които контролират ресурсите на общата градска собственост?

Тясно сплотени общности

Градовете и колониалните управления на Нова Англия през седемнадесети век не са били строги теокрации; ръкоположените църковни служители не са можели да бъдат избирани на политически постове. Но те са били важни като съветници. Нещо повече, миряните от онова време много често са били повече теологично мотивирани от църковните служители през този век. Повечето от жителите на градовете са считали своите градове за тясно сплотени християнски общности и през първите петдесет години на тяхното съществуване те са налагали ограничения върху имиграцията в местната общност. Били са загрижени, че новодошлите не биха изпълнявали религиозните и моралните стандарти на настоящите жители. До 1678 архивите на Плимутската Колония изразяват надеждата, че “Съдът ще внимава тези, които биват приемани, да са хора ортодоксални в своите виждания.” Пуританските градове Бостън, Кембридж, Дедхъм и вероятно много други са включвали изискването външните да бъдат разследвани от градските длъжностни лица преди да им бъде позволено да закупят земя в общността. Брейнтри дори включва ограничение върху продажбата на земя (макар и не религиозно по своето намерение), според което местните жители имат предимство при закупуването на всяка собственост, която е предложена за продажба на външни лица.

Забележително е, че през последната четвърт на века тези религиозни ограничения са били като цяло изоставени. Вместо това се появява ново изискване – всъщност, ново ударение върху старото изискване – ограничение за имигранти, които биха могли да станат товар върху списъците за социални помощи. Градовете постепенно стават все по-плуралистични от теологична гледна точка, но страхът от увеличение на данъчните нива е бил наистина общ за всички църкви. Като предлагат икономическа издръжка за местните бедняци, градските жители са се страхували, че външните хора могат да се възползват от тази законова благотворителност. Веднага след “безплатните” блага следват бариерите пред влизането в общността, колкото и скромен – а той е бил наистина много скромен – да е бил размерът на средствата, отделени за социални грижи.[16]

Натискът върху общите имоти

Страхът от нарастналата тежест на социалните грижи не е бил единственият икономически проблем пред установените общности всеки път, когато някой чужденец е искал разрешение да стане жител на даден град. В ранните години на заселването всеки град е имал значителна земна площ – квадрат със страна шест до осем мили, тоест между 30,000 и 40,000 акра – и относително малко жители. Всеки жител е имал законен достъп до общото пасище и до всяко бъдещо разпределяне на земя от големите площи, притежавани от града. Но когато броят на жителите започва да се увеличава и когато все повечето разпределяния на земята на града намаляват достъпния източник на непритежавана земя, предлагането на земя на глава от населението започва да се свива. Онези жители, които имат дял в общото пасище и в общите земи, се стремят да защитят своя контрол над по-нататъшното използване и разпределяне на такава собственост. Постепенно във все повече градове се налага ново правило: външните е трябвало да закупят достъпа си до правото на участие в общата собственост от местните жители. Резултатът е бил нова преоценка на частната собственост и на частния контрол върху собствеността, дори сред хората, които са израстнали в английски общини, използващи отворената система на фермерство. Гладът за земя в Нова Англия след 1650 създава нови стимули да се добие и упражнява лична власт върху главния икономически ресурс, земята.

Имало е и друг стимул да се намали размера на общопритежаваната собственост: бюрократичните спорове. Страница след страница в градските архиви в Масачузетс, година след година: как да се ограничи достъпът до общите ливади? Как да се възпрат среднощните посетители от отрязването на отбрани дървета за огрев или за други цели? Как да бъдат принудени хората да си поправят оградите? Следват постановление след постановление, но без никаква полза. Налагат се глоби, отново без никаква полза. “Безплатната” земя означава усилено търсене на нейната производителност и градските ръководители никога не успяват да намерят рационални, ефективни средства за ограничаване на неикономичната употреба на градската собственост. Хората са имали силен стимул да следват своите лични икономически цели и далеч по-малък стимул да отчитат общественото положение. Общите имоти са служели като стимул за прахосничество, защото без свободен пазар и частна собственост е било невъзможно да се изчислят точно разходите и ползите, свързани с използването на земята. Това е главният икономически недостатък на всички социалистически системи и ранните заселници в Нова Англия не са успели да го разрешат.

Продължаващият проблем на търсенето и предлагането

Човек, който има само повърхностно познание за историята на пуританите в колонията Масачузетс Бей, обикновено гледа на тях като хора, които са обзети от стремеж да налагат религиозни ограничения или морални ограничения върху частната дейност. Те са били загрижени по тези въпроси, както показват архивите, но от купищата законодателна дейност два проблема са били вечни, нерешими и непрекъснато са дразнели пуританските ръководители: 1) свинете без халки на носовете, скитащи из града и 2) среднощните дървосекачи в общинските имоти. Дървосекачите, както свинете, са настоявали да си завират носовете в чуждата собственост.

Общинниците – онези, които са имали законен достъп до общите ниви и ливади – твърде често са вършели това, което днес се нарича “земеделие на гратис.” Те са засявали култури в общата собственост, но не се занимавали да оградят добре своята част от общия имот. Било е почти невъзможно да се следи кой човек за кой парцел е отговорен. Градската управа е трябвало да се намесва и да разпределя парцелите, по този начин създавайки възможности за местни политически разделения. Животните, скитащи се около оградените ниви, често събаряли неремонтираните огради между парцелите, влизайки в чуждите посеви. В това отношение напрежението е било постоянно явление.

Инспекторите по оградите са били важни длъжностни лица във всеки град. Конфликтите относно отговорността са били непрекъснати. Без частни парцели с частни огради такива конфликти са били неизбежни. През първите десетилетия в Масачузетс нито едно обществено политическо решение не е устояло дълго. В началото Върховният Съд на колонията – главното законодателно тяло – поставя отговорността за оградите върху местната градска управа; след това възлага отговорността на местния индивидуален гражданин; след това отново я връща на нейното първоначално положение в ръцете на градската управа. Постановленията не са действували добре на практика. Различните общини са имали различни проблеми и централното правителство е имало проблеми при справянето с всички тях с използване на коя да е административна уредба.[17]

Трагедията на общите имоти

Проблемът, пред който е бил изправен всеки член на градски съвет във всяко селище в Нова Англия, е била трагедията на общите имоти, както я нарича биологът Гарет Хардин. Всеки човек, който има достъп до благата от обществената собственост, за да ги използва в своя личен бизнес, има положителен стимул да извлича все повече ресурси от общите имоти, но има много нисък или дори негативен стимул, който да го възпира. Разходите от неговите действия се понасят от всички “собственици,” докато ползите са строго индивидуални. Една крава, или една овца, или една коза в повече, пасяща на обществения градски имот, няма да отбележи забележимо увеличение в обществено изчислявания икономически товар, който лежи на гърба на всеки отделен човек. Но такова действие е пряко облагодетелствуващо собственика на животното. Високи ползи, ниски разходи: “Всеки човек е затворен в система, която го принуждава да увеличава своя добитък без ограничение – в свят, който е ограничен.”[18] Не е изненада, че членовете на градските съвети са се оказали претоварени с безкрайни спорове относно размера на местните стада и правилните – “справедливите” – оценки за икономическите разходи от пускането на тези стада на общите имоти.

Има едно решение на трагедията на общите имоти, поне там, където не е скъпоструващо да се възложат права на частна собственост. Както С. Р. Батън твърди, прехвърлянето на собственост от аморфната обща група към индивидуалните граждани дава стимул за намаляване на извличането на ресурси от земята. Частните собственици трябва да оценяват и разходите, и ползите от всяка дейност, внимавайки разходите да не превишат приходите.[19] До края на седемнадесети век пуританските ръководители – или поне ръководителите, които са били наследници на пуритани – стигнали до подобен извод.

Умножаването на законите

С всеки нов закон са възниквали нови проблеми. В началото само действителните членове на градската община са можели да пускат своите животни на общото пасище или на прилежащите общи имоти. Само местните жители са можели да секат дърветата. По-късно членовете на градските съвети е трябвало да наложат ограничения върху броя на добитъка, който е можел да бъде пускан, често по правилото “една крава на човек.” От всеки човек са били вземани по няколко шилинга на година за това право. Някои хора са пускали на пасището коне; градската управа на Бостън забранява пасищата за коне в неделите. Овцете е трябвало да бъдат надзиравани от овчар. Когато нарастналият брой на животните е изисквал надзор на пълно работно време, градовете са наемали пастири. За да се поддържат разходите на животно ниски, всеки жител на града е бил задължаван да пуска животното си със стадото. Управата на Кембридж, например, е налагала глоба от един шилинг на всеки, чиято крава е все още на неговата земя след 8 часа сутринта. Тъй като пастирът е тръгвал в 6 часа сутринта, всеки, който не е довел своето животно в стадото, е трябвало да придружи своето животно до пастира, което му е отнемало ценно време. Подобен закон за козите е прокаран две години по-късно, през 1639.[20] Хората естествено са се опитвали да избягнат закона и до 1648 приходите, издържащи градския пастир, не са стигали за неговата заплата. В последствие, с типичен интервенционистки подход, градските управници решават да наложат на всички хора определена сума, независимо дали пускат добитъка си на общите пасища.[21] Подобно правило е било постановено през 1665 в Уотъртаун, но масовото му неспазване е дало повод на градските управници да прокарат дори още по-строг закон през 1670.[22]

Поправки с течение на времето

В течение на няколко десетилетия е царувала бъркотия. Както заявяват архивите на Уотъртаун така изразително, “като имаше много оплаквания относно безредието с добитъка и свинете и с множествата овце в града, беше гласувано гореспоменатият въпрос да се остави на членовете на градския съвет, за да обсъдят възможността за реформа и да представят това, което искат да направят, пред града, за да бъде утвърдено.”[23] Няма нужда да казваме, че членовете на градския съвет не са могли да направят нищо за това, както не са могли да направят и европейските градски управи в продължение на един век преди това. Единственото решение е било разпределянето на общите имоти на местните жители – премахването на общите имоти.

Традиционните житейски навици не отмират за една нощ. Хората обикновено не желаят да променят начина си на живот, освен ако не са принудени да го направят, било то от икономическите обстоятелства или чрез пряк политически натиск. Малкото градче Съдбъри е един такъв случай. Неговите жители са се придържали към старата английска система на общинско управление на собствеността. Достъпът до общите имоти е бил ограничен през 1655 и поне тридесет от по-младите мъже не са получили достъп до пасищата за своите животни. Те излезли от събранието на градската управа готови да се борят. Те наистина започнали борба, докато градчето се разделило по въпроса. Недалеч те образували нова община, Марлбъро. Като не получили достъп до местните общи имоти, те били напълно готови да се заселят на нов парцел от 24,000 акра няколко мили по-далеч.[24]

Борбата между фракции не е била част от първоначалните цели на основателите на Нова Англия. Разделянето на фракции е било бедствие, което трябва да се избягва; това мнение остава крайъгълен камък на американската политическа мисъл чак до написването на Federalist #10 от Джеймс Медисън. Въпреки това свадите относно общите имоти са били непрекъснати, в пряко противоречие на политическия и общностен идеал на царството на мира.

“Сплотеност”

Градчето Съдбъри не е било единственото пуританско селище, неспособно да се справи успешно с центробежните сили, създадени от наличието на обществена собственост в рамките на града. Създаването на Марлбъро, въпреки факта, че младите му основатели също са установили градски обществени имоти, свидетелствува за трудностите да бъдат запазени едновременно старата система на обществено земевладение и общественият мир, сред огромни пространства незаета земя. Било е твърде лесно човек да напусне града и тази характеристика на Нова Англия подкопава средновековната същност на ранната пуританска мисъл. Централизираният обществен контрол, необходим за налагането на такава система на общо земевладение, е изисквал съществуването на всеобщ недостиг на земя. Иронично е, че едва в последната четвърт на седемнадесети век се появява такъв недостиг на земя – недостиг на най-производителните земи – но по това време споровете относно управлението на общите имоти и нарастналите стойности на земята вече са били дали необходимите стимули, за да бъдат убедени и управителите, и обикновените граждани, че общите имоти трябва да се разпределят на частни собственици за вечно притежание.

Една от първоначалните цели на основателите на Нова Англия е била обществената сплотеност. Животът на всяка общност е трябвало да бъде религиозно основан. Църквата е била центърът на града, както символично, така и много често физически. Хората е трябвало да живеят близо един до друг, да си споделят трудностите един с друг, да се молят и да изграждат Божието царство на земята. Но е имало и силен икономически стимул да се консолидират земните парцели.

Дори преди пазарът в Бостън да създаде търсене на земеделски продукти, хората в поселищата са започнали да разменят на бартер отпуснатите им земни парцели. Човек е можел да живее в града с пет-шест акра градина и ливада, а също може да са му били отпуснати парцели от общите имоти с обща площ 40-50 акра, пръснати около града. Очевидно е било от полза за някои хора да консолидират своите земевладения, търгувайки ги с други, които също са искали да си спестят времето, необходимо за пътуване – в кал, в сняг, в прах – от един парцел до друг. Така, семейство по семейство, започва изходът от централния град. Занаятчиите са се стремели да се заселят по-близо до центъра на града; фермерите, особено засегнатите от Бостънския пазар (които са били в областта около Бостън или близо до воден транспорт до Бостън), са имали нужда да се консолидират, за да рационализират производството си.

Въпреки усилията на цълковните служители и местната градска управа, населението се разпръсвало; децентрализацията, когато не е политическа, поне е социална. Не можеш да наблюдаваш тайните дела на съседа си, когато той е на три мили път. Пазарът за земя е бил средство за обществена децентрализация.

Импулсът към частна собственост

Историята на изолираното градче Дедхъм е показателен за въздействието на пазарната свобода върху традиционните схеми на обществен и икономически контрол. Професор Кенет Локридж описва този процес:

Докато общественото единство на селището бавно се е разпадало, същото е ставало и с физическата сплотеност. Системата на общи имоти е започнала да се разпада почти от деня на нейното въвеждане. През 40-те години на 17 век градската управа позволява на хората да си “заградят своите собствени парцели,” като се подразбира, че в тези парцели те могат да сеят каквито култури те желаят. До 70-те години на 17 век става нещо обикновено хората както да получават специални “права на удобство,” така и полагащите им се дялове от всяко ново разпределение да бъдат възможно най-близо до вече принадлежащите им парцели, практики, които са подпомогнали консолидирането на индивидуалните имоти. Този процес, насърчен от обществената политика, е бил завършен чрез частни сделки, тъй като скоро възниква активен пазар за малки парцели, пазар, на който повечето фермери са се стремели да продадат далечните си земевладения и да купят земи, които са по-близо до основния им имот. Новият резултат е бил оформянето на частни ферми. Оттук са били необходими само две малки стъпки за фермерите, чиито имоти са били концентрирани в отдалечени области, да преместят своите плевници, а след това и своите къщи от селището в техните имоти. До 1686 като че ли малко хора са предприели тези стъпки, но пътят е бил проправен и дните на обществото, напълно затворено в селището, са били преброени. Във всеки случай системата на общи ниви е изчезнала, отнасяйки със себе си общите решения и честите сблъсъци на всеки фермер с неговите съседи, които е носела.[25]

Колкото по-близо е било едно селище до Бостън, толкова по-бързо са ставали промените, тъй като с достатъчно евтин транспорт – до около 10 мили по оживен път – въздействието на свободния пазар е можело да бъде почувствано далеч по-силно. Струвало си е да бъдеш по-ефективен.

Кембридж се намира точно срещу Бостън, на другия бряг на Чарлс Ривър. Отмирането на общите имоти в Кембридж изглежда характерно за този процес. Първото разделяне става през 1662. Следва второто през 1665. Две малки разделяния са направени през 1707 и 1724. Използвани са били различни методи за определяне кой да получи кои земни парцели: хвърляни са били жребии, или акрите са били разпределяни според броя на кравите, които всяко семейство е имало право да пуска на общото пасище, или е бил формиран комитет, който да определи други методи за земеразделяне. В някои градове е имало сериозни борби; в други земеразделянето е било относително мирно. Въздействията върху Кембридж са били значителни и в ретроспекция изглеждат доста предсказуеми. След 1691 вече не е било необходимо да се прокарват нови закони срещу сеченето на дървета от общите имоти. Хората са притежавали своя собствена земя и са можели да секат или да не секат, както им е било угодно. Вече не е било необходимо да се прокарват закони срещу продаването на дървен материал на хора от други градове, едно общо явление на градското законодателство от средата на седемнадесети век. Възниква една напълно индивидуалистична система на земевладение.

Съпротивата срещу режима на Андрос

Последният импулс към частна собственост идва през 80-те години на 17 век. Джеймс II, след качването си на престола през 1685, изпраща сър Едмънд Андрос, бившия кралски губернатор на Ню Йорк, да поеме длъжността главен губернатор на Нова Англия. Кралят е искал да консолидира политическата структура на колониите, правейки ги чисто кралски колонии. Андрос среща незабавна съпротива. Той е започнал да се докосва до една съществена правна слабост на градовете в Нова Англия.

През 1685 е имало четири колонии в Нова Англия, като Ню Хейвън е бил направен част от Кънектикът през 1662: Масачузетс, Плимът, Кънектикът и Роуд Айлънд. (Плимът става част от Масачузетс през 1692.) Правото на тези колониални управления да създават валидни, правно учредени градски общности, е било под въпрос; правото на градовете да действуват така, като че ли са регистрирани юридически лица в раздаването на права за земевладение, не е било под въпрос: това е било извън закона. Градските управи не са притежавали кралския печат и това е било покана за новоназначената кралска бюрокрация – едно нарастващо множество – да се намеси, за да се облагодетелствува от това.

През 1686 режимът на Андрос налага наказателна рента от 2.5 шилинга годишно за всеки парцел, който е незает или е зает незаконно. Анрос иска да се извърши преразглеждане на документите за земевладение. Независимо дали това е представлявало действителна заплаха за мнозинството от земевладелците, те определено са били убедени, че той има най-лошите намерения и че се подготвя огромно заграбване на земя. В различните политически памфлети, издадени през 1688-90 от възмутени критици на неговото управление (по-късно събрани като Andros Tracts ), тази критика се повтаря непрекъснато. Тя е била главната причина, цитирана като оправдание за неговото сваляне през 1688. “От този момент нататък колониите придобили абсолютен контрол върху земята. . . .”[26] Хората желаели, както никога преди това, да получат ясно определени права върху своите земи. Този случай усилил напрежението, което е съществувало повече от пет десетилетия.[27]

Заключение

Стъпка по стъпка отделните хора придобиват своята власт над земята; притежателите на общите имоти постепенно прехвърлят незаетата земя около селището, както и земята в по-централните общи имоти, на жителите на града. Макар да не изискват конкурентно наддаване като средство за разпределяне на тази земя, длъжностните лица действително осъществяват постепенно прехвърляне на собствеността. Като го правят, те скъсват с историческото наследство на много градове, старата средновековна система на отворени полета и обща собственост. Непрекъснатите свади относно разпределянето на дървения материал, падналите дървета, сеченето на дървета през нощта, градските стада, заплатите на пастирите, поддържането на оградите, сеитбата на общите имоти и надзора върху всеки човек, за да се осигури спазването на тези закони, окончателно променят отношението на градските длъжностни лица. Било е по-лесно земята да се раздаде; в повечето случаи то също е било по-печелившо за градските жители.

Традицията на независимия свободен селски фермер толкова много е впечатлила Джеферсън, че той изгражда цяла политическа философия около нея. Идеята, че индивидуалните хора са по-отговорни за управлението на собствеността от съвети от политически назначени хора или дори избрани длъжностни лица, става фундаментален принцип на американския живот през осемнадесети и деветнадесети век. Понятията лична отговорност и лична власт става взаимосвързани и големият символ на тази сплав е била семейната ферма. Безкрайният стремеж на американските семейства за земя е една от най-впечатлителните приказки в американската история. Тя започва веднага след като пилигримите слизат от Мейфлауър и техните съседи, пуританите, слизат от Арабела едно десетилетие по-късно. Експериментът с общата собственост в продължение на повече от половин век убеждава църковните служители, обикновените хора и политическите ръководители във все повече села, че частната собственост върху средствата за производство не само е най-ефективният начин за постигане на християнските цели, но също се оказва и форма на собственост, която е икономически печеливша. Те виждат почти от самото начало, че общественият мир най-добре се постига чрез частна собственост върху средствата за производство, особено върху най-същественото от тези средства, земята. Този урок от този първи половин век от живота на пуританите в Нова Англия е едно от най-важните наследства за американския живот. Всъщност, без него животът в Америка не би могъл да се тълкува правилно.

---

[1] William Bradford, “History ‘Of Plimoth Plantation,’” in Joseph Allan Montgomery (ed.), Christian History of the Constitution of the United States of America (San Francisco: American Christian Constitution Press, 1960), p. 213. Compiled by Verna Hall. Осъвременил съм някои думи. Бел. авт.

[2] George D. Langdon, Jr., Pilgrim Colony: A History of New Plimouth, 1620-1691 (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1966), p. 14.

[3] Idem.

[4] Ibid., p. 17.

[5] Karl Marx, “Critique of the Gotha Program” (1875), in Karl Marx and Frederick Engels, Selected Works, 3 vols. (Moscow: Progress Publishers, 1970), III, p. 19.

[6] Bradford’s “History,” op. cit., p. 213.

[7] Langdon, Pilgrim Colony, p. 29.

[8] Bradford, op. cit., p. 217.

[9] Andrew Lane, “The Pilgrim Fathers were never socialists: An historical reflection,” Review of the News (Nov. 24, 1976), pp. 35-50.

[10] Langdon, Pilgrim Colony, p. 9.

[11] Ibid., p. 26.

[12] Ibid., p. 31.

[13] Sumner Chilton Powell, Puritan Village: The Formation of a New England Town (Garden City, New York: Doubleday Anchor, [1963] 1966), p. 11.

[14] Ibid., p. 26.

[15] Ibid., p. 72.

[16] За размерите на социалните грижи, отпускани от местните градски власти, виж Stephen Foster, Their Solitary Way: The Puritan Social Ethic in the First Century of Settlement in New England (New Haven, Connecticut: Yale University Press, 1971), p. 137.

[17] William B. Weeden, Economic and Social History of New England, 1620-1789, 2 vols. (New York: Hillary House, [1890] 1963), I, pp. 59-60.

[18] Hardin, “The Tragedy of the Commons,” Science (13 Dec., 1968); reprinted in Garrett de Bell (ed.), The Environmental Handbook (New York: Ballantine, 1970), p. 37.

[19] C. R. Batten, “The Tragedy of the Commons,” The Freeman (Oct. 1970).

[20] The Records of the Town of Cambridge, Massachusetts, 1630-1703 (1901), pp. 28, 39.

[21] Ibid., p. 72.

[22] Watertown Records (1894), I, pp. 92, 94-95.

[23] Ibid., p. 142.

[24] Powell, Puritan Village, ch. 9.

[25] Kenneth Lockridge, A New England Town: The First Hundred Years – Dedham, Massachusetts, 1636-1736 (New York: Norton, 1970), p. 82.

[26] Roy H. Akagi, The Town Proprietors of the New England Colonies (Gloucester, Massachusetts: Peter Smith, [1924] 1963), p. 124.

[27] Philip J. Greven, Four Generations: Population, Land, and Family in Colonial Andover, Massachusetts (Ithaca, New York: Cornell University Press, 1970), p. 61.